Съдът
В ранното утро на 23 октомври 1879 г., около два часа, Духът на Господа слезе върху мен и ми показа сцени от идещия съд. Не ми достигат думи, с които да дам подходящо описание на нещата, които минаха пред очите ми, и на ефекта, който имаха върху съзнанието ми.
Сякаш наближаваше великият ден на изпълнението на Божията присъда. Десетки хиляди по десетки хиляди бяха събрани пред голям престол, на който седеше една Личност с величствен вид. Пред него лежаха няколко книги и върху корицата на всяка от тях имаше надпис със златни букви, подобни на горящ пламък: “Небесна книга”. Една от тях, съдържаща имената на хората, които твърдят, че вярват в истината, се отвори. Изведнъж изгубих от поглед неизброимите милиони около трона и вниманието ми бе привлечено единствено от онези, които изповядват, че са деца на светлината и истината. След като биваха назовавани по име един по един и бяха споменавани добрите им дела, лицата им засияваха от свята радост, която се отразяваше във всички посоки. Но не това се запечатваше в ума ми с най-голяма сила.
Отвори се още една книга, в която бяха записани греховете на изповядващите истината. Под основното заглавие “себелюбие” бяха изредени всички останали грехове.
Над всяка колона имаше заглавие и под тях – срещу всяко име – бяха записани в съответните колони по-незначителните грехове.
Под “алчност” стояха измама, кражба, грабеж, мошеничество и лакомия; под “амбиция” стояха гордост и разточителност; завистта стоеше над злоба, мнителност и омраза; невъздържанието оглавяваше дълъг списък от страшни престъпления като похотливост, прелюбодейство, задоволяване на животинските страсти и пр. Докато наблюдавах, се изпълних с неизразима болка и възкликнах: “Кой може да бъде спасен? Кой ще застане оправдан пред Бога? Чия дреха е без петно? Кой е безгрешен в очите на чистия и свят Бог?”.
Докато Светият върху престола бавно прелистваше страниците на книгата и очите Му се спираха за момент върху отделните хора, погледът Му сякаш прогаряше вътре в тях самите им души и в същия миг всяка дума и действие от живота им преминаваха пред техните очи така ясно, сякаш бяха гравирани с огнени букви. Трепет ги обхващаше и лицата им побледняваха. Когато бяха около трона в началото, изглеждаха безгрижни и безразлични. Но как се измениха лицата им сега! Чувството за сигурност изчезна и на негово място се появи неописуем ужас. Страх обзе всяка душа, да не би да бъде намерена недостатъчна. Всяко око бе приковано върху лицето на Седящия на престола и докато погледът Му тържествено се рееше из множеството, сърцата трепереха, защото сами осъждаха себе си, без да бъде произнесена и дума. С болка в душата всеки признаваше своята вина и с ужасяваща яснота виждаше, че с греховете си е отхвърлил скъпоценния дар на вечния живот.
Една група беше записана като бреме за земята. Когато пронизителният поглед на Съдията се спря върху тях, ясно се откри какъв е гряхът им – небрежност. С бледи треперещи устни те признаха, че са предали възложеното им свято доверие. Получавали са предупреждения и привилегии, но нито са им обърнали внимание, нито са ги увеличили. Сега можеха да видят, че твърде много са приемали за даденост Божията милост. Наистина, не, нямаха да изповядват грехове като тези на най-долните и покварени хора, но както смокиновото дърво бяха прокълнати, защото не бяха дали плод, понеже не бяха използвали поверените им таланти.
Тази група хора бяха поставяли себе си на първо място, бяха работили единствено за себелюбивите си интереси. Не бяха богатели в Бога, не бяха отговорили на Неговите изисквания. Макар да изповядваха, че са Христови служители, те не водеха души при Него.
Ако Божието дело бе зависело от техните усилия, щеше да погине, защото те не само бяха задържали поверените им от Бога средства, но бяха задържали и самите себе си. Сега обаче можеха да видят и почувстват как, заемайки безотговорна позиция спрямо Божито дело, са застанали от лявата страна. Бяха получили възможност, но не бяха правили това, което могат и което трябва.
Споменаха се имената на някои изповядващи истината. Едни бяха изобличени за своето неверие, други – за това, че са били лениви слуги. Бяха позволили други да работят в лозето на Господаря и да носят най-тежки отговорности, докато те себелюбиво са служили на собствените си земни интереси. Ако бяха развили дадените им от Бога способности, можеха да бъдат бременосци, на които може да се разчита, работещи за интересите на Господаря. Съдията каза: “Всички ще бъдат оправдани според вярата си и съдени според делата си”. Колко живо изпъкна пред тях тогава тяхната небрежност и колко мъдра им се видя Божията наредба да даде на всеки човек да върши нещо за подпомагане на Божието дело и за спасение на ближните му. Всеки трябваше да проявява жива вяра в семейството и обкръжението си, показвайки милост към бедните и съчувствие към страдащите, да се ангажира с мисионска работа и да дава средства за делото. Но сега Божието проклятие падаше върху тях поради това, което не бяха направили. Бяха обичали онази работа, която им носеше най-големи облаги за този живот. И срещу техните имена в книгата, посветена на добрите дел, а имаше печално празно поле.
Изговорените срещу тях думи бяха най-тържествени: “Претеглени сте на везните и сте намерени недостатъчни. Пренебрегвали сте духовните си отговорности, защото сте били твърде заети със земни дела, докато самото ви положение на доверени хора ви е задължавало да притежавате нещо повече от човешка мъдрост и нещо повече от ограничена преценка.
Когато сте пренебрегнали Бога и Неговата слава поради земните си дела, сте се отвърнали от благословението”.
След това бе зададен въпросът: “Защо не сте изпрали дрехата на своя характер и не сте я избелили в кръвта на Агнето? Бог изпрати Своя Син на света не за да го съди, но за да бъде светът спасен чрез Него. Моята любов към вас е била по-себеотрицателна от майчината. Можех да излича мрачния доклад на вашите грехове и да поднеса чашата на спасението към устните ви, тъй като претърпях кръстната смърт, за да взема бремето на вашия грях и проклятието на вашата вина. Издържах предсмъртната агония, ужаса от тъмнината на гроба, за да мога да победя онзи, който имаше силата на смъртта, да строша затворническите решетки и да отворя пред вас портите на живота. Подложих се на позор и агония, защото ви обичах с безпределна любов и исках да върна Моите непокорни, заблудени овце в Божия рай, при дървото на живота. Но вие го пренебрегнахте този блажен живот, който извоювах за вас на такава цена! Вие избягвахте срама, отхвърлянето и униженията, които понесе вашият Господ! Не оценихте привилегиите, които Той направи достъпни за вас чрез смъртта Си. Не станахте съучастници в Неговите страдания, не можете да участвате и в Неговата слава”. После бяха произнесени следните тържествени думи: “Който върши неправда, нека върши и занапред неправда; и който е нечист, нека бъде и занапред нечист; и праведният нека върши и занапред правда, и светият нека бъде и занапред свят”. Тогава книгата се затвори, мантията падна от Седящия на престола и разкри страшната слава на Божия Син.
След това сцената изчезна и аз се намерих все още на земята, неизразимо благодарна, че този ден на Господа не е дошъл и че все още имаме скъпоценно благодатно време да се подготвим за вечността.
(Свидетелства към църквата - том 4, гл. 34 - Съдът, автор: Елън Уайт)